Владимир Романов и Ния Абрамович

Дочетох поредната глава от ,, Престъпление и наказание " и го оставих на нощното шкафче, поставих върху лексозното копие от този роман и очилата си за четене и се отпуснах в леглото. Забих тъп поглед в тавана и се опитах да се отпусна в приятно ухаещите сатенени чаршафи. Минаваше полунощ, а аз не спирах да мисля за нея. Беше недопустимо от моя страна да се възползвам така, знаейки, че тя не може да ми откаже. Работата ми беше не задоволявам тези първични, животински потребности, които ме отвръщаваха, а да бъда в служба на държавата и народа си. Завъртях се на една страна и издишах шумно. Беше ужасно тихо и самотно в стаята. Исках я отново и отново. Погледът ми зашари по тавана, търсейки отговори на въпроси, които не исках да си задавам, но продължаваха да изплуват в съзнанието ми. Размърдах се отново неспокойно. Нямаше да го бъде - отметнах енергично завивките и се облякох. Излязох от стаята си, а охранителите ми подскочиха като опарени от дивана.
- Готподин Президент. - Козируваха нескопосано те. Имаше разпиляни карти за игра на масата и беше някак си задушно в помещението.
- Тя прибра ли се? - Равно попитах аз, сякаш не ме интесеруваше. Но кой ли мъж би тръгнал за търси жена посред нощите?!
- Прибира се господин Президент. - Изломоти един от тях.
- Искам да я видя - сега. Насочих се към вратата, а те се разбързаха зад мен трескаво. Знаех, че докато излезем от резиденцията ми щяха да спрат движението.
Колата спря пред една стара кооперация в един от добрите московски квартали. Спуснах стъклото на колата и се вгледах в силуета на тротоара, който се опитваше да ди отключи.
- Добър вечер, Ния.  - Усетих колко строго прозвучах, но не можех да върна времето назад.
Силуета се обърна някак си стреснато и се скова. След това се насочи към колата ми, а светлината на уличните лампи освети прекрасното й лице.

Усмихнах се. Знаех, че ще я шокирам. Посред нощ, там пред дома й. Знаех, че живее сама. Имах нужда от нея, имах нужда от ласките й, дъха й, бедрата и слабините й. При тези мисли усетих една топлина да ме облива.
Излязох от колата и се изправих до нея. Изглеждаше толкова ниска до мен, гледаше ме със страхопочитание.
-Реших, че ще се радвам да пием чай. В дома Ви. - Усмихнах се отново и посочих входната врата. Насочихме се бавно към нея. Ния ме гледаше невярващо и с треперещи ръце се опитваше да отвори вратата на входа си. Хванах ръката и и кимнах леко, треперенето й се успокои и в тишината на този квартал изхранването се чу, сякаш снаряжение залп. Тя влезе първа, а аз след нея. Качихме се в асансьора спазвайки прилична дистанция един от друг. Машината скърцаше и стенеше ужасно. Аз обаче не мислех за нищо друго освен за устните й и как ги вкусвам отново

Ароматът му бе толкова силен, че за секунди цялото пространство се изпълни с него. Пристъпих нервно от крак на крак и най - накрая съвсем открито вперих поглед в него. Беше той! От плът и кръв! Притаих дъх, напълно поразена от вида му. Не, това не беше просто президента на Русия, който идваше да пие чай в дома ми... Макар че дори и само това беше достатъчно да смути всеки, обаче ако титлата му не успяваше да ме смути чак толкова много, то спомените за онази вечер, които сега бяха по - живи от всякога ме караха да се питам дали сега е подходящ момент да припадна или трябва да поизчакам още малко. Щеше да е добре да имам около себе си нещо меко, ако все пак реша да се подавам на естествените си пориви.
Напълно главозамаяна и невярваща, дори не забелязах кога вратите на асансьора се отвориха. Едва когато той ми направи жест, извърнах поглед и чак тогава си поех дъх, сякаш току що ме бе освободил от хипнозата си. Пристъпих в коридора и с все същата непохватност се изправих пред вратата на дома си. Връзката с ключове беше достатъчно голяма, за да забравя кой от всички отключваше проклетата врата, а когато и тя най - сетне бе преодоляна и бяхме вътре в дома ми... Видях как Владимир съвсем естествено влиза и започва да разглежда наоколо. Затворих вратата след себе си.
- Не съм сигурна, че имам чай... - Казах все още стояща в непосредствена близост до вратата. - Обикновено предпочитам кафе, но май е прекалено късно за кафе... Така че... Така че предполагам, мога да ти... Ви... - побързах да се поправя. - Предложа... Нещо по - силно и спиртно...

Етажа миришеше на стара боя. Ния отключи нервно вратата и аз влязох в малък, уютен апартамент. Беше скромно обзаведено и с вкус. Жената смоталеви нещо за чая, но аз не можех да издържа повече време без целувките й. Приближиха се до нея. Усетих пулсът ми да се ускорява и отново да ме облива топлината. Жадувах за ръцете й върху лицето ми. Усетих дъхът ù, който вече беше уместен, сякаш спринтираше. Знаех, че се чувства неудобно в присъствието ми. Всички се чувстваха така.
- Ния, не съм тук за чая. - Тя вдигна поглед към мен и разтвори леко устни. - Няма да направя нищо, което не искаш. - Звучеше смешно от моя страна. Мразех факта, че тя не можеше да ми каже истинското си мнение, че не може да ми откаже или да ме отблъсне като нормалните хора. Не можех да я изведа на среща или на кино без да обиколим световните медии. Тя никога нямаше да може да има истински успехи на леда ако афишираме връзката си, каквато и да е тя.

- И аз така си помислих! - Отвърнах с пламнал поглед и препускащо сърце. Нямах представа дали няма в крайна сметка да пробие дупка в гърдите ми и да изскочи.
Прехапах нерно вътрешността на долната си устна и опитах да укротя както пулса, така и съзнанието си, за да мога да възпроизведа поне някакъв смислен отговор, но в негово присъствие мозъкът ми отказваше да работи. Виждах само съблазнителните му устни, които бяха толкова близо до моите, че почти можех да ги усетя. В главата си пазех ясен спомен за това какъв бе вкуса му.
- Само не си обяснявам, защо ти си мислиш, че бих ти позволила да направиш с мен, нещо което не желая? - Добре, това определено не беше най - умното което можех да измисля, но трябваше да се поздравя за това, че все пак нещо бях отговорила. Това си беше малък подвиг, нали?

Хванах я грубо и я обърнах с гръб към мен. Опрях я в стената и се притиснах към нея.
- Вярваш ли в думите си? - Захапах нежно ухото й, а след това започна да целувам врата й жадни. - Харесва ти да ми противоречиш нали? - Преместих едната си ръка на стомаха й, а с другата държах ръцете й.
- Желая те, Ния. - Изръмжах. Исках да разкъсам дрехите й и да я обладая отново и отново. В момента не бях президента, а едно диво животно, което мислеше само за желанията си. Един неволен стои се изплъзна от гърдите ми. Отпуснах хватката си и ръката ми се спусна по корема и към венерения й хълм и към клитора й. Там спрях, но без да пипам, просто исках да усещам напрежението. Ния ухаеше божествено. Беше като първия сняг- свежа и чиста. Това беше моята глътка въздух в задушаващия ме свят.

Хванах я грубо и я обърнах с гръб към мен. Опрях я в стената и се притиснах към нея.
- Вярваш ли в думите си? - Захапах нежно ухото й, а след това започна  да целувам врата й жадни. - Харесва ти да ми противоречиш нали? - Преместих едната си ръка на стомаха й, а с другата държах ръцете й.
- Желая те, Ния. - Изръмжах. Исках да разкъсам дрехите й и да я обладая отново и отново. В момента не бях президента, а едно диво животно, което мислеше само за желанията си. Един неволен стои се изплъзна от гърдите ми. Отпуснах хватката си и ръката ми се спусна по корема и към венерения й хълм и към клитора й. Там спрях, но без да пипам, просто исках да усещам напрежението. Ния ухаеше божествено. Беше като първия сняг- свежа и чиста. Това беше моята глътка въздух в задушаващия ме свят.

Тежка въздишка се отрони сякаш от дълбините на душата ми. Желанието което този мъж провокираше в мен бе някаква своебразна форма на изтезание. Всеки мускул, всяка клетка... всичко в мен се напрегна и настръхна от този безпардонна демонстрация на власт и контрол. Владимир изглеждаше като човек, който добре осъзнава влиянието си и боравеше по категоричен начин с него, а това по необясним за мен начин ме възбуждаше до краен предел. Никога до този момент не се бях сблъсквала с нещо подобно и наистина не проумявах кое е това, което така ме провокираше. Авторитета? Опитността? Властта? Наистина нямах представа. Може би бе някаква странна съвкупност от всичко това, гарнирана със самия него. С аромата му, с горещия му дъх и дрезгавия, нисък тембър, който гъделикаше всичките ми сетива.
Притворих очи и изпъшках отново. Ханша ми се изви търсещ докосването му.
- Нима? - Прошепнах почти без дъх. - Изглежда сякаш имаш съмнения... - Беше приклещил ръцете, както и тялото ми към стената, така че към този момент бях оставена на неговата милост. Ръката му, която се бе закотвила ниско долу на стомаха ми не помръдваше, а аз вече буквално изпитвах истинска агонизираща болка и само той, можеше да ми помогне с това. Още няколко сантиметра и сам щеше да се убеди, какво означава желание. Вече бях подгизнала, пулсираща и отчаяна за допира му. Нуждата ми бе спешна и неотложна... Особено сега, защото ако до преди няколко минути можех да оказвам съпротива на мислите и желанията си, то присъствието му тук и сега, категорично бе предрешило битката. И нямаше никакво съмнение - този мъж щеше да се превърне в истинска зависимост за мен, по - тежка и нелечима от всяка друга позната на човешкия род.

Притиснах се към нея, вдишвайки аромата й. Миришише на пролет. Обърнах я рязко към мен и я целунах жадно. Езиците ни се вплетоха и тя посегна да погали лицето ми, но аз хвана ръцете - и ги опрях в стената. Можеше да е моя любовница, но си имаше правила. Исках да я възбудя до край, да трепери в ръцете ми при всяко едно мое докосване. Усмихнах се някак си лукаво при учестеното й дишане, бе разтворила съблазнително устни в очакване на следващата целувка.
- Ния, сигурна ли си? - Питах веднъж, макар и никога да не ми се отказваше. Но аз не исках да спя с наложници, а с жени, които са го пожелали. Жената срещу мен обаче беше полудяла от възбуда и само кимна енергично.
Отдръпнах се от нея, а тя ме поведе към спалнята. Оттървах се от дрехите й бързо. Можех да се любувам на стегнатато й тяло с часове. Разкопчах ризата си, а тя се спусна да целува гърдите ми, продължавайки надолу по торса. Изръмжах от възбуда, благодарение, на която панталоните ми ме стягаха вече. Ния ловко се справи с колана ми и разкопча ципа - Усетих устните й околоко пениса ми, главата ми се замая и краката ми се подкосиха. Изпъшках шумно и сграбчих главата й като леко я притиснах към себе си. Можех да експлодирам още сега.
Тихи стъпки зад мен ме накараха да изляза от екстаза си.
-Господин Президент. - Един от охланителите ми ни прекъсна. Стоеше на входа на стаята някак си неловко и избягваше погледа ми. - Пресата идва насам, разбрали са, че сте тук. Трябва да тръгваме. - Махнах досадно с ръка и той излезе. Имах желание да я усетя.
Притиснах я към леглото и скоро се сляхме в едно. Притворих учи и бавно, но постепенно забързвах тласъците. Усетих как краката й конвулсивно треперят, в опит да щракнат като вечи капан. Позволих си чак тогава да свърша.
Двамата въздъхнахме някак си с облекчение. Облякох се набързо без много много думи и излязох от малкия апартамент. Няколко минути по-късно напуснахме Москва.

Още не успявах да си поема дъх, когато изведнъж Владимир се изправи и започна да се облича. Затворих очи мъчейки се да преглътна факта, че току що ме бе изчукал и си тръгва без дори целувка за довиждане или... сбогом. Не ми се искаше, но по - вероятно бе второто, макар и все още да имаше някаква нездрава надежда в мен, че той може да се появи отново.
Тази същата нездрава надежда угасваше с всеки изминал ден, в който нямаше и помен от него. Пресата естествено всеки ден ме уведомяваше с кого се е срещал президента, на кой благотворителен бал или откриване е бил, но нямаше и дума за това кога и дали ще го видя отново.
Следващите дни бяха истински кошмар. Тренировките бяха наистина интензивни и тялото ми не издържаше. Болката в дясното бедро бе непоносима. Толкова непоносима, че не можех да спя. В една от поредните безсънни нощи просто не издържах и излязох посред нощ, за да намеря отворена аптека от която си купих на черно много, много силни обезболяващи. Само един бърз поглед на листовката и на идиот щеше да му стане ясно, че това което правя не е добре. Бях убедена, че ако кажа на лекарския екип за болката ще ми намерят нещо по - добро, но точно сега не можех да рискувам. След два дни заминавахме за Китай, а след седмица когато състезанието мине, щях да им кажа. Нищо нямаше да ми се случи ако просто изпия няколко хапчета, нали? Не, определено нямаше. Всъщност щях да съм в състояние да изляза на леда и да спечеля това световно, а после... После щях да си взема дълга почивка, щях да замина някъде за няколко дни и... да дам на тялото си време да се възстанови и най - вече на ума си, защото към момента освен ужасяващата болка, другия огромен проблем бе Владимир, който не излизаше от ума ми.
Прибрах се вкъщи и веднага отидох да си налея вода. Изсипах две таблетки в устата си и ги преглътнах с водата, молейки се болката да спре поне за малко.

Тя не излизаше от мислите ми. Имах толкова много ангажименти, че на моменти не знаех къде съм. Знаех едно - щях да замина за Китай заедно с групата, която ще представя страната на олимпиадата, а това означаваше, че ще имам достъп до нея. Имах чувството, че усещам все още аромата й и топлината на кожата й.
- Господин Президент. - Един от агентите, което работеха пряко за мен ми подаде малък плик. Оттегли се и когато останах в кабинета сам го отворих. Там имаше пълен доклад за Ния. Физическото й състояние беше лошо, травма на бедрото, терапии за възстановяване. Снимки от наблюденията им и закупуването на нелегални болкоуспокояващо. Това беше наказуемо със затвор и край на кариерата й. Хвърлиха снимките на бюрото и ударих по масивното дърво с юмрук. След като успокоих дишането си вдигнах стационарния телефон.
-Докарайте Ния Абрамович и повикай лекарят ми.Веднага!

Беше около 8 сутрината, приготвях се за тренировка и бях направо очарована от ефекта на лекарствата. В момента не чувствах никаква болка. От миналата вечер до сега бях изпила общо 6 таблетки, но имаха ефект. Тренировката вчера беше минала невероятно и нямах търпение за днес. Точно си взимах поредната доза, когато на вратата се почука. Зачудих се кой може да е по това време и отидох да отворя, когато насреща ми се появиха двама мъже в черни костюми и строги лица.
- Госпожице Абрамович, моля последвайте ни! - Каза единия. Почти му се изсмях.
- Моля?! - Възкликнах пренебрежително и надменно. Дори не ми мина през ума, че това може да са от хората на Владимир, макар че те всички около него изглеждаха по идентичен начин.
- Чухте ме. Моля, последвайте ни. Господин Романов желае да ви види. - Цялата изстръпнах и настръхнах едновременно. Сърцето ми заби като полудяло.
- Какво? Но... - Сега ли точно? Имах тренировка. Не можех да не отида. - След час имам тренировка... Не мога да...
- Мисля, че не ме разбрахте. - Прекъсна ме единия. - Може да дойдете с нас доброволно или да ви отведем без да искаме съгласието ви. - Очите ми леко се разшириха, когато осъзнах, че изобщо не се шегуват.
- Не може да ме отведете без съгласието ми! Това ще е... Отвличане! - Поясних, а единия сякаш леко се подсмихна, но в следващия момент лицето му отново беше безизразно.
- Ето защо е по - добре да дойдете с нас без излишни драми, обещавам че ще ви заведем където пожелаете, след като Президента ви освободи. - Този разговор не протече както очаквах, а скоро мъжете загубиха търпение и единия, онзи който не бе казал нищо до момента ми обясни, че заповедите на президента не могат да бъдат отказани или неизпълнени. И беше напълно прав, само дето на мен изобщо не ми пукаше, така че отказах да изпълня нареждането, което доведе до това единият от тях да ме хване, преметна ме през рамото си и ме изведоха от дома ми.
След около час бяхме вече в... дори не знаех къде сме. Беше обаче някаква огромна сграда, която... Не, нямаше начин да е дома му. Изглеждаше по - скоро като музей или... Преди дори да си отговоря на всички въпроси, които изникнаха в съзнанието ми, мъжът ме пусна на земята и една огромна двукрила врата, висока сигурно пет метра се отвори. Някъде там зад нея строгия поглед на Владимир улови моя и аз млъкнах. Всичките писъци, боричкане и заплахи секнаха. Дъхът ми спря и за момент харизмата му на господар успя да ме укроти, но в следващия миг се чух да казвам.
- За какъв се помисли? Не можеш да ме отвличаш всеки път когато... - "Искаш да ме изчукаш", беше това което исках да кажа, но осъзнах, че има прекалено много хора, за да съм чак толкова директна. - Имам тренировка! А тези тук... - Посочих с поглед мъжете около мен. - Изведоха ме насила от дома ми!

Бях бесен. Исках да я разкъсам, а в същото време и да я задоволя по всички възможни плътски начини. Изправих се и кимнах на мъжете. Те излязоха и затвориха вратите зад себе си.
-Ния... Би ли ми подала чантата си? - Тя понечи да опонира и търпението ми се изчерпа. - дай ми чантата си! - Тя невярващо ми я подаде. Отворих я и шишенцето с хапчетата беше най-отгоре. Гнева ми се утрой. Сграбчих я за рамената и почти изръмжах.
-Знаеш ли какъв скандал можеше да сътвориш? Осъзнаваш ли как ще изглежда Русия пред света? Това е допинг! Можеше до влезеш в затвора! - С всяко следващо изречение тонът ми се повишаваше.
- От другата седмица тренировките ви ще бъдат провеждани тук. Наел съм няколко треньора от Канада. Явно нашите не се справят с вас. - Пуснах я и разтрих слепоочията си. Нима не осъзнаваше какво направих за нея?! Какво рискувам? Колко пристрастен изглеждам в очите на подчинените си и как могат да я използват срещу мен.

- Върни ми ги! - Понечих да ги взема от ръката му, но той я дръпна прекалено бързо.
- Не е допинг! - Възразих моментално в опит да се защитя. - Това са обезболяващи... Не застрашавам никой, още по - малко Русия и нейната слава. - Лицето ми беше почервеняло от гняв и до голяма степен срам. Това, че се ровеше в нещата ми обаче, изобщо нямаше да го допусна.
- Върни ми ги! - Почти извиках, а очите ми се напълниха със сълзи. - Не ти дължа никакви обяснения или каквото и да е... И... Нямаш никакво право да се месиш в живота ми и още по - малко в кариерата ми. Няма да си сменям треньора или мястото на което тренирам! - Заявих твърдо.

Обърнах й гръб, за да не види изкривеното ми от ярост лице. Мислеше, че съм тъп ли? Или залъгваше себе си. Аз бях президента, тя нямаше да ме види емоционален. Обърнах се към нея абсолютно безизразен.
- Както знаеш всеки един наш спортист се следи от службите. Те взеха проба от хапчетата и установиха, че това е допинг. Поради това заповедта за арестуването ти се озова на бюрото ми. Решението ти за треньора е взето от министъра на спорта. - Тоест от мен, а той беше просто поставено лице. Човека, който й беше продал хапчетата вече беше с 30-ет годишна присъда.
Тя не разбираше ситуацията ми и в колко неудобна ситуация бях поставен от глупостта й. Сега всички в обкръжението ми знаеха, а това означаваше, че съпругата ми също ще разбере. Стиснах челюсти и твърдо отсякох:
- Знаеш, че заповедите от президента не могат да бъда чт оспорвани, особено тук в нашата родина.

Стиснах устни. Това беше толкова нелепо обяснение, че никой нормален човек, който познаваше как функционира спорта нямаше да му хване вяра. Самия факт, че бях тук, очевидно в някакъв негов кабинет, говореше достатъчно. Очевидно към мен имаше някакъв засилен интерес, което можеше да се дължи единствено на факта, че с него бяхме правили секс. Поне аз така ги виждах нещата.
- Значи съм арестувана, така ли? - Попитах едва сдържаща гнева си. Искаше ми се да избухна и да попилея и него и всичко около себе си в радиус на няколко километра.

Усетих как гневът ме завладява. Усетих как иска да счупя нещо.
- Не, не си арестувана. Ако искаш да се пързаляш и състезаваш ще трябва да тренираш тук. Забравяте Госпожице Абрамович, че сте на моя издържка. - Стиснах зъби и се отправих към вратите. Тя хвана ръката ми но аз се отскубнах. - Не се позволявайте такива неща тук. - Скастрих я аз. Исках да я накажа и това беше моя начин - да се дистанцирам. Отворих рязко двукрилата врата и с равномерна крачка се отдалечих от нея. Минах покрай доктора и се спрях.
- Направи всичко възможно тя да може да се състезава. Ако не успееш - това ще коства поста ти. - Усетих се как почти изсъсках. Стиснах ръцете в юмруци и плодължих към кабинета си. Тя наистина ли смяташе, че може да ми противоречи само защото правихме секс 2 пъти? Концентрирах се върху държавните дела - не можех да си позволя да се разсейвам.

Няколко сълзи от гняв се стекоха по лицето ми веднага щом чух отдалечаващите се стъпки на Владимир. Онова магнетично поле, което образуваше около себе си отслаби действието си върху мен и си дадох сметка, че вече не е в стаята. Там вече имаше друг мъж, около 60 годишен, който пристъпваше нервно от крак на крак и не смееше да ме погледне иззад големите лупи на очилата си.
- Моля, последвайте ме госпожице Абрамович. - Каза ми той след известно колебание. Двамата мъже, които ме бяха довели се появиха тъкмо навреме, за да ми напомнят, че няма да е лошо да го послушам, защото в противен случай, можеха да ме принудят да отида там където искат от мен.
Тръгнах след възрастния мъж, който ме преведе през големи, дълги коридори. Тази сграда беше нещо като лабиринт, а аз изобщо не бях в състояние да запомя пътя. Накрая се озовахме в някакво друго крило, напълно изникнало от нищото, което съвсем не кореспондираше с останалия дух на сградата, който бе тежък, аристократичен и сякаш застинал някъде в златните времена на средновековието. И тук имаше мрамор на земята, но всичко около нас изглеждаше оборудвано като най - скъпата възможна болница на света. Крилото беше огромно и тогава си дадох сметка къде точно се намирам. Тук вероятно никога не бе влизал никой друг човек освен най - приближените на властта хора. Персонала, ме гледаше подозрително, докато професора ме насочи към магнитния резонанс. Направиха ми множество изследвания, снимки и едва тогава ме въведоха в кабинета му, за да чуя присъдата.
- Ето какво... Можем да излекуваме травмата на крака ти, която ще продължи да се влошава с всеки ден, ако не й обърнем внимание. Прегледах медицинската ти история. На същото място преди две години си се наранила. Очевидно не сте си дали достатъчно време за почивка, а сега положението е още по - лошо от преди. Вече разбрах за това, че утре заминавате в Китай, за квалификации, но... Моето лично мнение е, че не бива да го правите. Трябва незабавно да влезете за рехабилитация и след месец два, да се надяваме без операция, ще може да се върнете на леда.
- Не! - Отсякох категорично. - Това са квалификации за световно, не мога да ги пропусна. Не мога да пропусна и световното.
- Но травмата ви е много сериозна. Толкова, че ако не поискате да се погрижите за това сега, може да останете обездвижена за цял живот.

Беше късно вечерта, когато се почука на вратата на кабината ми. Наместних се в креслото си и кратко отговорих:
- Влез! - Вратата се отвори и влезе един от агентите ми, подаде ми плик с информацията относно медицинското състояние на Ния. Очите ми шареха по листа, търсейки заключителната диагноза на жената. Изтръпнах при вида на изявлението на екипа ми от лекари. Вдигнах поглед към агента ми и твърдо заявих.
- Наредете задържането на Ния Абрамович, валидно от утре сутринта. Ще я задържите под стража. Без насилие, ясен ли съм. Тук ще излежава присъдата си. Искам да се срещна с треньора и утре и да обсъдя с него кой ще я замести на олимпиадата в Китай. - Мъжът кимна и излезе.
На сутринта излетях заедно с отбора по фигурно пързаляне, хокеистите и всички останали спортисти за Китай, Ния не присъстваше там. Това трябваше да бъде направено. Страната ни трябваше да се представи от здрави спортисти и без инциденти. Знаех, че тя ще че намрази, но това беше здравето й. Оставих й писмо на нощното шкафче, дано ме разбереше.